Моят ден

Пожелания за идните дни :)

2007-01-02T01:05:00.000+02:00

ЧНГ на всички =)
И честито ни членство в ЕС ^^

Видях, че всички сте писали разни предновогодишни неща из блоговете, аз пък ще пусна нещо следновогодишно :)
Е, 2007-ма дойде и ние просто се чудим какво да си пожелаем, на какво да се надяваме, какво да искаме и какво да очакваме. Е, аз ще ви пожелая само две неща, които, вярвам, са напълно достатъчни, за да бъде истинският човек истински щастлив. Първо - здраве. Това е най-важното, защото без него нямаме нищо. Защото само когато имаме физически проблеми разбираме колко малки и дребни са душевните ни терзания. Бъдете здрави :) И второто нещо- споделени моменти. Моменти, които няма да изживявате сами, моменти в които да има някой до вас. Някой, който ви разбира, съчувства, плаче с вас, смее се с вас и наистина е до вас. Някой, който да е готов да направи всичко, наистина всичко, за да е близо до вас. Или най-просто казано – някой, който да иска да сподели моментите си, както искате да ги споделите с него. Защото когато хората са заедно, всичко е по-леко. И ако откриете дори един човек, когото можете да наречете истински приятел и който ви е доказал това не само на думи, на и на дела, тогава ще сте истински щастливи. А ако този приятел не е само един, тогава вече сте в рая. Споделете моментите си ^^
И в този ред на мисли идва и цитатът. В малкото текстче долу става дума именно за това, че хората трябва да са с някого и не трябва да остават сами. Мисля, че съм го показвал на двама или трима човека. Е, нека сега го видят повече. Не се чудете кой е авторът - аз съм. И очаквам наистина сериозна критика, за да знам как да се справям по-добре :)

Най-щастливият ден

Ще се събудиш някога и ти,
в очите ти красиви слънце ще блести.
За други вече няма да милееш,
ни сълзи зарад тях да лееш.
Ще бъдеш ведър и освободен -
това ще бъде най-щастливият ти ден.

Ще се почувстваш победител,
не ще изпитваш нужда от спасител.
Ще се разходиш вън сред красота
и няма да усещаш вече самота.
От радостта ще бъдеш озарен -
това ще бъде най-прекрасният ти ден.

Но ще се завърнеш сам във своя дом,
ще си налееш може би и чаша ром.
Ще идеш в спалнята, боядисана във бяло
и ще се взреш във старото си огледало.
Ще видиш своя лик безчувствен и студен -
това ще бъде най-нещастният ти ден.

Доста време...

2006-12-25T00:14:00.000+02:00

Наистина не съм писал тук от доста време... Защо ли? Не знам. Преди вероятно бих казал, че просто никой не го чете. Но наистина четат доста хора, дори повече отколкото трябва ^^ Всъщност истината е, че не пиша, просто защото нямам какво да напиша. Така де, имам си журнал, там си пиша каквото трябва, тук е просто излишно...
Затова минавам направо на цитата. По стила, който вече познавате, веднага ще се сетите отъкъде е. :)

" Хората по природа винаги търсят нарушители. Опитват се да попречат на онези, които са навън, да нахлуят вътре. И все пак винаги ще има такива, които ще се натрапват в живота ни, както и такива, които ще поканим. Но най-проблемни от всички ще са тези, които стоят отвън и гледат вътре. Тези, които никога не опознаваме."

Какъв ти ден, то е вече нощ...

2006-12-01T00:40:00.000+02:00

Днес няма дълги размишления или философски есета... Само иконки ^^
За първи път правя иконки с готови четки... Ох, ужасни са, наистина са страшно зле, но... ще се науча :)

1. 2. 3.
4. 5. 6.
7. 8.

Цитатът - "Никой не се е родил научен" ^^

Нови дни- нови радости, нови болки

2006-11-24T16:28:00.000+02:00

Ето един нов пост и от мен...
Дам, отново не съм ъпдейтвал доста време. Може би защото няма какво особено ново да кажа.
Животът ми си продължава нормално, като се изключи, че последните няколко дни бях ужасно зает. Контролни, изпитвания... Ужасно е. Просто е ужасно. Другото, което мога да споделя е, че вероятно Януари месец може да ми дойде на гости германче, на разменни начала. Ще поседи три седмици и ще си тръгне. О не, не се хабете да обяснявате колко ужасно ще е и как ще ми писне на втория ден и как няма да мога да го понасям накрая и няма да имам личен живот докато е тук... Всички други вече ви изпревариха и ми го казаха.
Хм... Другото, което трябва да се отбележи е, че искам нов ник. Флориберт. Това е един герой от разказът „Игра на сенки” на Херман Хесе. Прекрасен разказ... Не мога да повярвам как в осем странички могат да бъдат събрани толкова много красота и болка. Просто е невероятно. Обожавам този разказ. Но не се притеснявайте – не ви карам да го четете. Всъщност вече се отказах да карам хората да правят каквото и да било... Да прочетат някой разказ или книга, или дори пост, да изгледат някое клипче в ю-туб... И без това ако ги помоля винаги казват, че са заети или нямат желание за това...
Освен това вече ми остават само 20 странички от „Децата на Дюн”... Като го прочета вероятно също ще искам да пиша пост, но него ще си го оставя за журнала, за да не се повтарям.

И цитатът... Дълго мислех да пусна нещо от „Игра на сенки” но накрая реших, че разказът е прекалено велик и съвършен в своята цялост, за да взема нещо от него. Затова ви предлагам откъс от „Дворянско гнездо”. Всъщност последният абзац от романа.
„А краят? – ще попита може би незадоволеният читател.- Какво стана после с Лаврецки? С Лиза?” Но какво да кажем за хора още живи, но вече напуснали земното поприще, защо да се връщаме отново към тях? Казват, че Лаврецки посетил далечният манастир, където се беше скрила Лиза – видял я. Пристъпвайки от клирос на клирос, тя минала близо край него, минала с равната, забързана и смирена походка на монахиня – и не го погледнала; само ресниците на извитото към него око леко трепнали, само още по-ниско навела тя отслабналото си лице – и пръстите на стистнатите ръце, увити с броеницата, се притиснали още по-силно един към друг. Какво са помислили, какво са почувствали двамата? Кой ще узнае? Кой ще каже? Има такива мигове в живота, такива чувства... Можем само да загатнем за тях – и да отминем.

2006-11-08T21:07:00.000+02:00

Чудех се как да започна този пост. Чудех се и на коя музика да го пиша. И все пак избрах отново Inama nushiv. „Тя е вечна”... Дали става дума за вечната душа на Чани, или за вечната истина?
Най-после прозрях нещо. Казвам „прозрях” но не твърдя, че това е точната дума. Може би някои от вас ще си кажат, че се залуждавам или, че това въобще не е истина, но аз го чувствам. Просто усещам с всяка част от себе си, че това е истината, това е големият отговор на големите въпроси. Това е решението, това е ключът.
Бяха ми го казвали и преди, бях го чувал и преди от различни източници. Разбирах го, някак си може би се навивах да вярвам в това, но никога не го приемах със сърцето си. И... Като започвам с такива думи не очаквайте, че ще прочетете нещо велико. Това е просто едно решение, едно прозрение. Вероятно дори няма да се съгласите с мен. Това трябва да се почувства. Като се замисля... Дори Габи беше намекнала за това преди време. В лог, който още си поза на личен пост в журнала- Габи. „Може би просто пубертетът е гадна възраст и.. някои неща допълнително пречат. Всеки си има дребни несъвършенства и те са хиляди. Но важното е не да им се опълчим или да ги мразим, не да ги отхвърлим и да се борим да се освободим от тях, а да ги приемем.. Така се намира покой. Всъщност.. знаеш ли, всички мисли за света, за хората.. всичко идва заради това двоумене у теб, защото не искаш и не приемаш това, което си самият ти не живееш в хармония със себе си. Тогава как би постигнал такава с другите?”
Може би наистина не е точно това, за което говоря, но отново става дума за хармонията. За хармонията със света. Затова и пиша този пост на Inama nushiv. Защото тази песен съдържа повече хармония от всичко друго.
Който не се е отказал да чете досадно дългият пост сигурно вече се чуди каква е тази велика, голяма истина, за която толкова говоря? Какво толкова съм си въобразил, че съм открил и сега се чувствам така... спокоен. Отговорът може да ви прозвучи странно. Просто така го усещам, така виждам света. А именно- вярвам (и то наистина го вярвам), че всички наши мисли, всички емоции, всяка болка, която изпитаме заради някого, или зарди някаква ситуация, или обстановка, всичко това няма нищо общо с този някого или с тази обстановка. Всичко е в самите нас. Всичко, всичко, всичко е вътрешен свят, всичко е вътрешна борба. Всяко чувство е в самите нас и няма нищо общо с външните фактори, външната ситуация. Каквото и да стане извън самите нас, то няма значение. Има значение само как ние ще го оценим, как ние ще го възприемем. Всичко е вътрешна борба, всичко е вътрешна сила. Въпросът е дали сме достатъчно силни, за да го приемем спокойно и да продължим да живеем в мир и хармония със света и със себе си. Достатъчно силни ли сме, за да издържим под тежестта на вътрешния си свят?
Това е моето прозрение. Може да ви се струва глупаво и да го оборите съвсем лесно, но това е, което чувствам. И се чудя и на себе си... Дали имам Силата да понеса всичко? Вярвам, че я имам. И от три дни, откакто почувствах това, съм добре. Живея в мир и хармония със себе си. От доста дълго не ми се беше случвало... Май всъщност никога преди не ми се беше случвало. Чувството е... Велико.

Ще помоля всеки, който прочете това цялото да постне по един коментар. Не е нежно да пишете нещо, можете да сложите едно многоточие дори. Просто искам да знам до колко хора и до кои мои приятели е достигнало посланието ми. ^^

Раната ще заздравее

2006-11-05T02:26:00.000+02:00

Раната остава отворена, но с времето ще заздравее. Това е всичко, което мога да кажа за днес. Не, не за вчера, ами за днес. Все пак е вече два през нощта, днес си е.
Раната остава отворена, но с времето ще заздравее. Защото няма нищо, което времето да не може да излекува. Особено пък когато става дума за човек на 17, чието време тепърва ще носи нови неща, нови радости, нови рани и нови излекувания.
Раната остава отворена, но с времето ще заздравее. Защото раните не са като болестите. Болестите могат да те погубват бавно, малко по-малко. С раните не е така. Те или те умъртвяват веднага, или заздравят. Тази ще зарасне.
Раната остава отворена, но с времето ще заздравее. Защото когато истината е изречена, когато не е прикривана, когато, макар и болезнена е споделена, тогава човек се чувства по-добре. Или поне аз. Най-ужасната истина винаги ме е обгръщала много по-приятно дори от най-милата лъжа.
Раната остава отворена, но с времето ще заздравее.

Цитата на деня... Вече стана традиция той да бъде от финалните реплики на Мери Алис в „Отчаяни съпруги”.
„Понякога молитвата дава сила на хората,изправени пред трудности, които не могат да преодолеят. Силата на молитвата идва от докосването й до човешката природа. Защото много от нас беснеят заради начина, по който Господ се е отнесъл с тях. Защото много се страхуват да се застъпят за това, което е правилно. Защото много от нас се предават на отчаянието, когато са изправени пред невъзможен избор. Добрата новина за онези, които мълвят тези думи е, че Господ ще чуе и ще отговори на молитвата им. Лошата е, че понякога отговора е "Не". ”

Ден за мечти

2006-11-01T21:07:00.000+02:00

Така като четох на Мъро нещата в блога и се сетих, че и аз отдавна не съм писал. Е, не чак два месеца, а само две седмици.
Та какво стана с мен през тях... Ходих на училище, ходих на театър, ходих до Ямбол... На много места отидох . Изпитах много приятни емоции, наистина. Но почувствах и ужасни неща... Въобще, ако трябва да определя тези две седмици с една дума, то това ще е ”лутане”. Лутане... Из всичко... В крайна сметка повечето въпроси останаха без отговор, а тези, които все пак получиха такъв, спряха да бъдат въпроси и се превърнаха в тъжни истини. И плюс всичко това вече в главата ми се появи нов въпрос, от ново естество, отговорът на който може наистина да ме погуби...
А това, което правя за да мога малко или много да се разведря, е да тегля епизоди на Отчаяни съпруги или да играя на едноименната игра. Това ме разведрява и успокоява и ме кара да се усмихвам да... Но дълбоко, много дълбоко в себе си се натъжавам само повече и повече. Ще попитате защо. Ами защото просто ме натъжава самата идея на филма. Тя не че е тъжна по принцип, просто на мен ми влия зле... Героите живеят там – на една малка уличка, сякаш откъсната от света. Всеки в своята къщичка, но същевременно така близо до другите. И въпросните отчаяни съпруги, са всъщност най-добри приятелки. И просто са... заедно. И дори когато играеш на играта можеш във всеки един момент до отидеш до къщата на Бри и да поговориш с нея, или до тази на Линет, или до тази на Сюзън... Ох, защо хората, които аз обичам са пръснати по цяла България... Защо не живеем всички в едно такова кварталче, на една уличка... Чудя се какво ли е усещането... Какво ли е да знаеш, че ще видиш най-близките си хора, не като влезеш в скайп, а като излезеш от вратата? Какво ли е да можеш да ги чуеш през прозореца, ако изкрещят, а не да ги караш да си слагат микрофони и после да се вслушваш в неясните звуци от колонките? Какво ли е да можеш да видиш как прекарват деня си, а не да четеш за него по блогове и журнали? Сигурно... Сигурно е прекрасно.

И като цитат няма как отново да не лепна нещо от „Отчаяни съпруги”. В случая- финалната реплика от втори сезон.

„Това е улицата, на която живях. И това бяха хората, с който споделих живота си. Срещнах ги в дните, когато се нанасяха. Видях какво носеха със себе си -красиви мечти за бъдещето и тайни надежди за по-добър живот не само за тях самите, но и за деца им. Ако можех, бих ли им казала какво им предстой? Бих ли ги предупредила за предателството и скръбта,които са в изобилие пред тях? Не. От място на което съм сега, виждам достатъчно от пътя, за да разбера, как трябва да се измине. Трябва да продължат напред, за да оставят страховете и разкаянието си, които ги сломяват и им пречат да се наслаждават на пътешествието, което ще свърши прекалено рано. Да, ще има непредвидени пречки по пътя и шокиращи изненадани, които не сме очаквали, но това всъщност е смисълът, не мислите ли?”

Между другото

2006-10-18T23:07:00.000+03:00

Ох... не знам какво да пиша тук. Просто ей така си пиша... Някак между другото. Но аз всичко така правя... Между другото пиша, между другото разговарям, между другото живея. Но кое е това другото? Дали е общ сбор от всичко друго? Или точно обратното- другото е всъщност нищото.
Започвам да говоря глупости, знам. Просто когато ми е много тъжно говоря безсмислици. А сега ми е тъжно. За какво – и аз не знам. Просто се натъжих много. За всичко.
И колко странен беше онзи чат наистина. Виждах сякаш собствените си думи, под друг ник. Моите думи... Толкова искрени, толкова изстрадани... Такива, каквито нямах сили да ги напиша дори в привейта на журнала си. Но тогава не се вслушах в тях. Тогава бях зает да ги опровергавам. Не се замислих, че това са точно моите думи. Всяка една от тях. От казаното за нуждата от хора, нуждата от близост, през думите за това колко реално или нереално място е всъщност интернет, до усещането, че ако изчезна, след два до три месеца вече няма да има кой да ме помни. И всичко е вярно, всичко е безумно, безумно вярно.
Не мога повече да нося този товар. Няма и как да го оставя. Ще продължавам да живея между другото. Другото... другото... Другото кое?

Цитатът:
„
Пролетта идва всяка година на улица Уйстериа, но не всеки се сеща да спре и да помирише цветята. Някой са прекалено заети да се тревожат за бъдещето или за грешки, които са направили в миналото. Други са прекалено заети да не бъдат хванати, или да мислят за начини как да хванат някой друг.
Въпреки това, винаги ще има някои, които ще се сетят да отделят малко време и да се насладят на това, което пролетта им е дала, както и винаги ще ги има такива, които предпочитат да стоят в тъмнината, мислейки за всичко, което са загубили.”

Среднощни прозрения ^^

2006-10-07T02:55:00.000+03:00

Ох, как бях забравил това сладко чувство да си пишеш в блога в два и половина вечерта ^^
Изминалите дни бяха странни- бяха направо като ураган. И за породен път се убедих, че когато стане нещо такова, когато всичките ти страхове се сбъднат, когато животът протегне ръце към теб, хване те и те смачка, тогава разбираш колко нужда имаш от истинските приятели. От тези, на които можеш да кажеш всичко без да се страхуваш, че може да не те разберат. Пък после нека светът ми крещи в лицето, че любовта е хиляди пъти по-важна от приятелството. За мен са най-малкото равностойни.
Хм... Ако се отплесна да говоря за нещо друго, вероятно може много да продължа. Пък и е нощ и няма кой да ме спре да си пиша. Но хайде ще премина направо на цитата. Тук ви дължа извинение. Бях обещал да има цитат във всеки пост, а в миналият нямаше. Е, моя грешка, просто пропуснах да сложа. За сметка на това пък този ще е дълъг като за два.
Този път ще ви цитирам произведение от автора, когото разглеждаме в момента в училище. Това е Михаил Лермонтов, а стихотворението се казва „Тамара”. Човек наистина може да открие невероятно много в него, стига да успее да премине през общият план.

И там, дето Терек се мята
в Дарялската зла теснина,
на черна скала сред мъглата
чернеела кула една.

И в нея Тамара живяла –
царица прекрасна и зла:
тя с ангелска хубост блестяла,
тя демон коварен била.

И в час полунощен горяло
там пламъче златно едва,
и пътника властно зовяло
за сън да отпусне глава.

И трепнел гласът на Тамара,
изпълнен с магия и страст,
и мамел към кулата стара
със тъмна неведома власт.

И тръгвал натам в тъмнините
търговец, войник и ловец:
врати се разтваряли скрити,
посрещал го мрачен скопец.

На пухени меки постели,
сред блясък и царствен разкош,
тя чакала госта... Кипели
два чаши в дълбоката нощ.

Ръце се преплитали жадни,
пламтели в целувка уста
и звукове диви и странни
огласяли дълго нощта.

То сякаш сто двойки пияни
пирували в тайния кът –
на сватба среднощна събрани,
на помен за нечия смърт.

Но пламнел ли изток в сияние,
там в миг възцарявал се мрак
и тайнствено глухо мълчание
обгръщало кулата пак.

И с гръм само Терек се мятал
в Дарялската зла теснина;
летяла вълна към вълната,
следяла вълната вълна;

и бързали нямото тяло
да скрият на дъното с плач...
И тихо „Прощавай!” звучало
от кулата в ранния здрач.

И сладко гласът се прощавал,
звучал като ласка и зов;
и сякаш не смърт обещавал,
а нежност, и страст, и любов.

Както и да е...

2006-10-03T20:43:00.000+03:00

Нямам търпение вече да си изгледам и тазвечерната серия на „Отчаяни съпруги”. Вторият сезон не може да се сравнява с първият, но все пак... Вчера беше гадно, това което направиха с Андрю. Той Андрю в първият сезон ми беше адски гаден и противен, но сега като трябва да се избира между него и гадният аптекар психопат убиец, си предпочитам Андрю. Горката Бри, жал ми става за нея... Тя е толкова добра, а все е обградена от разни луди. Мъжът й беше пълно прасе, синът й на моменти се държи като демон, но този психопат аптекаря просто няма равен.

Споменах ли колко много обичам да гледам телевизия? Гледайки тези филми си мисля за чуждите проблеми и избягвам от своите. Мисля за Бри, Сюзън, Андрю... и бягам, бягам от моята собствена реалност. Натрупвам се с техните измислени проблеми за да се измъкна от това, което е пред мен. Така е по-добре за мен, по-безболезнено е.

Не можах да си направя профил за Егмонт. Рових, рових за картинки, после ги обработвах, какво ли не правих и нищо. Нищо. Дори иконки вече не мога да си правя. Накрая просто си сложих едни стари картинки и това е...

И, да знам, че ще се оправя и ще ми мине и т.н. Но понякога е трудно. Адски трудно. И на човек му се иска да се откаже. Не знам вече... И само си повтарям „Както и да е.” По цели дни.

Ден за странни размисли

2006-09-25T22:52:00.001+03:00

О, от доста време не съм писал тук, така си е... Просто се чудех за какво да пиша. И накрая реших да напълня цял един пост с глупави описания на профили. Обещавам ви в скоро време един наистина приличен ъпдейт. А този по-добре да не го четете. ^^
Та, както може би съм казвал моето настроение може да се види много лесно- стига само човек да погледне някой от профилите ми. И тъй като не искам да говоря директно за настроението си, ще говоря за профилите си ^^ Ще ги представя един вид. Някога по форумите имаше тема за представяне на профилите, но после навсякъде решиха, че това може да се обсъжда и в стандартната „Аватари и сигнатури”. Е, за мен не е така.
Нека започнем с Егмонт. Принципно винаги там ми е най-личният профил. А специално този си го обожавам. Прелестен е. Картинките са от пилотният епизод на четвърти сезон на „Наричана още”. Обожавам този сериал ^^ картинките ги търсех доста време. Първо разгледах целият компютър и ровех за нещо, което може да ми изрази настроението, но не успях да открия. Чудех се много и накрая в главата ми изникна тази сцена. Веднага изрових съответният епизод и нататък нещата бяха лесни- само няколко щраквания с Фотошоп. И моментът е красив. Сидни тъкмо му е споделила нещо, което я мъчи, което не и дава покой нощем... Но нещо, за което той не може да й помогне, каквото и да направи. И затова двамата просто седят там мълчаливо. И не си казват нищо. Просто са един до друг. И макар това да не е достатъчно, за да изтрие болката, поне им дава сили, за да могат да я понасят. Песента я избрах по-трудно. Толкова много я търсех... Исках нещо, което наистина да отговаря на настроението ми. Накрая се спрях на James Blunt - Tears And Rain. Наистина чудесна песен и наистина се връзва прекрасно с картинките ми. И така профилът ми там стана просто прелестен. Много си го обичам. Пък и думите на Ивет ме трогнаха и то много „Това ти е най - хубавият и искрен облик за мен. Самите шотове са адски мили, с много чувства и песента страшно им подхожда и ... адски е красиво, но емоцията е тежка {}” Наистина няма какво да допълня.
Направих си нов профил и за Хогуортс. Е, да, там не вложих толкова много. Първо, от Х-мен 3 е. Аз мразя Х-мен 3. Това беше филмът, който съм чакал най-много откакто се помня, а ме разочарова адски много. Най-вече заради смененият режисьор, фрапиращите стилови разлики в сравнение с първите два филма, както и това, че уби моите герои. И най-вече Скот. Както и да е. Все пак факта, че решавам да се представя себе с нещо, което мразя, говори сам за себе си. Чудех се какво да сложа... И накрая избрах сцената с целувката. Мигът, в който той идва към нея... Вижда за я първи път от толкова много време, в което е мислел, че я е изгубил завинаги. Обича я. Приближава се към нея и я целува. И тя го целува... за да го убие. Мисля, че определено е подходящо за профила ми. Наистина, ако не беше гавра с героите от комиксите, които толкова много обичам, този филм вероятни би ми направил някакво по-добро впечатление. И песента тази път я избрах по-повърхностно. Просто се замислих, за всичко, което изпитват и двамата в този момент, в момента на целувката, в момента на смъртта... И наистина не можах да избера нещо по-добро от Enrique Iglesias & Whitney Houston - Could I Have This Kiss Forever. Наистина много красива песен.

Та така с моите профили... Остана само да си добавя обещаният цитат към поста. Но какво да сложа? Искаше ми са да добавя нещо по-ведро и оптимистично, но накрая реших да завърша напълно в минорната гама.

Из „Месията на Дюн” на Франк Хърбър:
— Моля те! — прошепна той.
Усети как скръбта й се смесва с неговата, сякаш два потока се вливаха в общо русло.
— Нужен си ми, Дънкан — проплака тя. — Обичай ме!
— Обичам те — прошепна той.
Тя вдигна глава и се взря в осланените от луната очертания на лицето му.
— Знам, Дънкан. Любовта се усеща.
Думите й предизвикаха тръпка по тялото му, тръпка, носеща чувството на отчуждение от предишното "аз". Бе дошъл тук да търси едно, а намираше друго. Сякаш бе нахълтал в стая, изпълнена със стари познати, за да открие изведнъж, че не познава никого от тях. Тя се отдръпна и го хвана за ръката.
— Ще дойдеш ли с мен, Дънкан?
— Накъдето ме поведеш — каза той.
И тя го поведе назад, през каната, към мрака в подножието на скалния масив и стаеното там убежище.

За различните дни.

2006-09-14T18:13:00.000+03:00

Има всякакви дни...
Има щастливи дни. В тях ти се случва нещо хубаво и те прави щастлив. Ти подскачаш от радост, пееш си, не мислиш за лошите неща, не мислиш за проблемите. Поемаш всяка глътка въздух с мисълта „Господи, колко е хубаво да си жив!”. Просто се чувстваш добре. Някои хора имат много такива дни, а за други щастливите дни са истинска рядкост. Онзи ден беше за мен точно щастлив ден.
Има и нещастни дни. Не е задължително да ти се е случило нещо лошо в същият ден, за да се почувстваш нещастен. В тези дни просто осъзнаваш колко си отчаян и разочарован от този отвратителен свят и не мислиш за нищо друго... Тогава сякаш забравяш всичко хубаво, което имаш, защото то ти се вижда далечно. Докато болката, тъгата, желанието да се откажеш завинаги от всичко, са невероятно близки до теб и те спохождат през целият ден. Не искаш да говориш с никого, не искаш да изливаш мъката си пред никого, защото съзнаваш, че каквото и да ти кажат другите, то няма да ти помогне да се почувстваш по-добре. Вчера имах нещастен ден.
Но има и още един вид дни. Безсмислените дни. В тях нито чувстваш щастие, нито пък те залива безкрайна тъга... Просто не чувстваш нищо. Усещаш, че живееш без смисъл, но това прозрение не ти носи радост или тъга... Остава си просто прозрение. Замисляш се за много неща, правиш много изводи, но продължаваш да се чувстваш така. Днес имах безсмислен ден.
И точно когато си казвах, че наистина нищо няма смисъл и стоях безцелно на дивана, телефонът ми изпиука лекичко. Погледнах и видях един кратичък SMS от много близък човек – „ You are my hero ^^”. И това съобщение просто ме накара да се усмихна и денят ми стана една частичка по-щастлив. Душице, благодаря ти :)

А за цитата на поста се чудех много... Накрая избрах нещо от анимацийките Х-мен. Това са думите на Джийн Грей, които тя казва, точно когато потъва в сърцето на слънцето, за да остани завинаги там- "A light! O, Scott, if only you could see it! ".

Моят ден е на лицето ти

2006-09-06T09:00:00.000+03:00

Е, добре дошли в новия ми блог :)

Може да сте хвърляли понякога поглед на стария, може и да не сте. Него го затворих по няколко причини - почти никой не го четеше, не знаех какво да пиша, нямаше смисъл просто. Но тази сутрин ненадейно защо реших, че е време да започна отново. Потърсих си стария блог, защото исках да продължа в него, но се оказа, че не си помня потребителското име ^^ Имам еднакви пароли навсякъде, но хиляди никове и хиляди потребителски имена. Тъй че започнах наново :)
Името на самият блог също е различно. Някога беше "Жълтите правила", а сега е "Моят ден" . Мисля, че така изглежда по-добре. Надявам се, че ще ви хареса повече :)
Другото ново нещо е, че смятам всеки пост освен обичайните приказки за деня ми да съдържа и поне по един цитат или нещо подобно - някоя крилата фраза, интересна реплика от филм, откъс от книга, текст на песен. Каквото ми попадне ^^

И това, което ще добавя към първият си пост няма как да е нещо друго, освен текстът на "Моят ден". Песента на Дони и Нети, която ме вдъхнови.

Моят ден е на лицето ти,
моят ден лежи във твоята стая.
Моят ден е до ръцете ти,
моят ден е това, което не зная.

Моят ден е за морето вътре в мен,
за произхода на този вятър.
Моят ден е също топъл и студен
с вкус на мляко са минутите в моя ден.

Моят ден е във вълните ти,
моят ден е сянка в твоето рамо.
Моят ден е във лъчите ти,
моят ден е във очите ти само.

Когато спиш, светът мълчи малко отстрани...
Когато спиш, минутите спират във мен...

Е, пожелавам ви приятно четене и днес, и в бъдещите дни.